Наказание на служителката в кабинета на шефа

— …Значи това е, Александър. Уволнен си. От днес. Утре вече не е нужно да идваш, — гласът на шефа беше изпълнен с гняв и раздразнение. Накрая той явно затръшна слушалката толкова силно, че звукът болезнено отекна в ушите ми. Линията прекъсна с кратки сигнали.

Значи това наистина беше краят. Не бях особено привързан към тази работа. През двете години като ръководител на регионалния филиал нито веднъж не бях излизал в отпуск и се бях превърнал в раздразнителен, ядосан и затворен човек. Но все пак… винаги си бях представял уволнението си по различен начин. Първо, трябваше да бъде мое решение. И второ, в моите фантазии всички трябваше със сълзи в очите да ме молят да остана… Но уви.

Станах от големия си кожен стол, отворих сейфа и извадих наполовина изпита бутилка хубаво уиски. Налях си половин чаша и я изпих на един дъх.

Все още трябваше някак да кажа на служителите, може би да организирам прощална среща, да поканя всички в някое кафене… Налях си още малко, изпих го и върнах бутилката обратно в сейфа.

На вратата се почука.

— Александър, може ли да вляза?

По гласа разпознах ръководителката на отдел „Човешки ресурси“ — Елена.

— Да, влезте, — седнах обратно в стола си и си помислих колко бързо работи отделът по кадрите, щом вече след минута бяха дошли да ме уволнят.

В кабинета влезе висока брюнетка на около четиридесет години, облечена в син офисен костюм. Косата ѝ падаше върху раменете, а гримът беше съвсем лек. За възрастта си изглеждаше доста привлекателна: кръгло лице, сиви очи, тънък нос и плътни устни, а в ушите ѝ проблясваха малки обеци. Синьото сако прилягаше плътно върху бялата ѝ блуза и подсказваше доста пищен бюст, макар точният размер да беше трудно да се определи. Пола тип „молив“ обгръщаше широките ѝ бедра и закръгленото ѝ дупе и свършваше малко под коленете. В ръцете си държеше няколко папки, притиснати към гърдите с тънки длани с яркочервен маникюр. Освен брачната си халка носеше още няколко пръстена с различна форма.

— Здравейте! Имаме малък проблем, — каза тя извинително, сядайки срещу мен. — Моите момичета са направили грешка. Един служител е напуснал преди шест месеца, но заповедта за освобождаването му не е била издадена… Така че официално той все още се води на работа и ние продължаваме да му начисляваме заплата…

Мислено си отдъхнах — значи не беше за мен. В отдела по човешки ресурси още не знаеха, че съм уволнен.

— Това е лошо, — казах замислено, леко обръщайки глава. — Значи му дължим пари… Добре, ще му платим, а загубите ще бъдат за ваша сметка. Голяма ли е сумата?

Тя видимо се смути.

— Огромна… Нямам такива пари…

— Тогава вземете заем и ги платете, — алкохолът и ситуацията ме бяха направили дръзък. Вече нямаше какво да губя и реших да се позабавлявам. — Или ще ви уволним. Но и тогава пак ще си върнем парите чрез съда.

Погледнах я внимателно и строго. Устните ѝ леко трепереха и в очите ѝ се появиха сълзи.

— Може би има някакъв вариант? През счетоводството или нещо подобно… — тя ме гледаше умолително.

Всъщност за тази ситуация бях научил наскоро. Бившият служител беше дошъл лично при мен. Като честен човек беше признал, че получава пари по грешка, извини се и остави пачка пари в брой на стойността на всичко получено. Парите още лежаха в сейфа и не бях решил какво да правя с тях. Може би щяха да ми трябват повече на мен.

Тя постави папките на бюрото, покри ги с лакираните си нокти, наведе се леко напред и ме погледна в очите.

— Може би ще измислим нещо?

— Какво точно?

— Не знам… вие имате връзки…

— Връзки имам… — разкопчах сакото си и се облегнах назад.

— Ще съм ви изключително благодарна.

Станах, отворих отново сейфа, извадих бутилката и две чаши и налях уиски.

— Не се тревожете. Пийнете.

Тя взе чашата с трепереща ръка и отпи малко. Аз изпих своята на един дъх.

Топлина се разля по тялото ми. Почувствах се отпуснат и изведнъж ми се прииска малко забавление.

— Какви бикини носите днес? — попитах с доволна усмивка.

— Какво… какво общо има… какво правите? — тя беше явно объркана.

— Вие поискахте помощта ми. Аз просто искам нещо в замяна.

— Не. На това няма да се съглася.

Тя стана и се насочи към вратата, токчетата ѝ отекваха по паркета. Бедрата ѝ се поклащаха леко при всяка стъпка. През полата се виждаше очертанието на бельото, което покриваше закръгленото ѝ дупе. Тя хвана дръжката на вратата.

— Добре, вървете. Но до вечерта очаквам молбата ви за напускане. И приложете бележка, че сте платили дълга.

— Червени, — каза тихо тя.

— Какво?

— Бикините ми са червени.

— Добре. Върнете се и седнете.

Тя се върна послушно и седна срещу мен. Аз отново напълних чашата ѝ наполовина.

— Пийте.

Тя я изпразни бързо.

— Станете, моля.

Тя се изправи, гледайки ме със страх, който странно ме възбуждаше. Напомняше ми на героините от старите италиански еротични филми с широки бедра и голям бюст.

— Повдигнете полата. Трябва да се уверя, че не лъжете.

Тя се поколеба, после бавно вдигна полата. Първо се показаха коленете ѝ, после силните ѝ бедра и накрая алената дантела на бикините.

— Обърнете се.

Тя се обърна с гръб към мен. Червената дантела се опъваше върху закръгленото ѝ дупе.

— Отлично. Спуснете полата и седнете.

Тя отново седна. В очите ѝ проблесна слаба надежда.

— Покажете гърдите си.

Тя въздъхна, но разкопча сакото и блузата. Под тях се показа червен сутиен от същия комплект.

— Това няма да стане. Искам да ги видя.

Тя свали сутиена. Големите ѝ гърди запазваха красивата си форма, а розовите зърна бяха напрегнати.

— Правили ли сте операция?

— Не.

— На колко години сте?

— Четиридесет и две.

— Изглежда сте спечелили генетичната лотария.

Тя отново се облече.

— Това ли е всичко? — попита с надежда.

— Още не. Елате тук.

Тя застана до стола ми. Прокарах ръка по бедрото ѝ.

— Не искате да плащате парите?

— Не.

— Тогава вдигнете полата отново.

Червената дантела се появи отново пред мен. Докоснах вътрешната страна на бедрото ѝ и усетих, че платът между краката ѝ е влажен. Пъхнах ръката си между бедрата ѝ.

Тялото ѝ реагира веднага.

— Кога беше последният път?

— Вчера.

— Свършихте ли?

— Не.

Отместих бикините и я докоснах директно. Тя беше топла и влажна. Когато плъзнах пръст в нея, тя тихо ахна.

— Правихте ли му минет?

— Да…

— Преглътнахте ли?

— Да…

Скоро дишането ѝ се учести. Мокри звуци изпълниха кабинета, докато тя се движеше срещу ръката ми, докато накрая не потрепери и не се отпусна в стола ми, дишайки тежко.

Възползвах се от момента, извадих члена си и насочих главата ѝ към него. Тя го пое без съпротива, със затворени очи. След няколко бавни движения се отдръпнах, преди да свърша.

Налях последното уиски и ѝ подадох чашата.

— Свърши ли вече?

— Още не съм.

Кимнах към члена си.

— Забравихме нещо. Вратата не е заключена. Отидете и я заключете.

Тя отиде до вратата с вдигната пола, бедрата ѝ се поклащаха бавно. След като заключи, се върна.

Притеглих я към себе си.

— Отидете до бюрото.

Тя се наведе над него послушно.

Шляпнах я силно по дупето.

— За всяка грешка се плаща.

Кожата ѝ веднага се зачерви под ръката ми.

Скоро смъкнах бельото ѝ до бедрата. Тя вече беше съвсем мокра. Притиснах се към нея и влязох в нея отзад с едно движение.

Първоначално извика, но постепенно тялото ѝ се отпусна и започна да се движи заедно с мен.

— Харесва ли ти?

— Да…

Тя се държеше за бюрото, докато аз навлизах все по-дълбоко. След няколко минути напрежението нарасна и накрая свърших вътре в нея.

След това се отпуснах обратно в стола. Тя бавно се облече.

— Сега вече сме квит?

— Разбира се.

Тя леко се усмихна.

— Утре няма да ме наказвате. Вече знам, че сте уволнен. И знам и за парите в сейфа.

Погледнах я изненадано.

— Съпругът ми тази вечер е нощна смяна, — каза тя игриво.

След това се обърна и излезе от кабинета, поклащайки бавно бедрата си.