Мъжът гледа как съседът чука жена му

Лятото в квартала им беше непоносимо горещо. Климатикът в апартамента на Елица и Живко тракаше като стар трактор и едва се справяше с жегата. Елица седеше на дивана с лека лятна рокля, вееше се със списание, а дългата ѝ руса коса лепнеше по тила. Живко, съпругът ѝ, беше приведен над лаптопа на масата за хранене и от време на време хвърляше поглед в нейна посока. Бяха женени от пет години и връзката им сякаш се беше улегнала в уютна, но леко безвкусна рутина. Любовта не беше изчезнала, но искрата — онази, която кара сърцето да препуска — отдавна я нямаше.

— Живко, може ли по една бира? — протегна се лениво Елица, а роклята ѝ се повдигна и откри загорелите ѝ бедра. Тя улови бързия проблясък на погледа му към краката ѝ и се усмихна едва забележимо. Харесваше ѝ да го дразни, дори когато не реагираше така, както ѝ се искаше.

— Да, след малко — измърмори Живко, без да откъсва очи от екрана. Беше добър съпруг — грижовен, стабилен — но понякога прекалено потънал в собствения си свят. Елица въздъхна, отпусна се назад в дивана и остави мислите си да се разлеят. Беше на трийсет и имаше чувството, че животът минава покрай нея. Работа, дом, понякога излизане извън града — всичко беше приятно, но тя искаше още. Нещо забранено.

Тогава се почука на вратата.

— Кой ли е пак? — намръщи се Живко, остави лаптопа настрана и отиде да отвори. Елица обърна глава лениво, но вътре в нея нещо рязко подскочи. Знаеше кой може да е. Съседът им Митко — едър мъж към средата на трийсетте, с широки рамене и самоуверена усмивка — напоследък твърде често се отбиваше „за малко захар“. Повече от веднъж Елица беше улавяла погледите му: тежки, почти осезаеми, когато гледаше тялото ѝ — гърдите, краката.

— Ей — прозвуча ниският глас на Митко от коридора. — Имаш ли захар? Пак съм забравил да купя.

Живко изсумтя, без да изглежда раздразнен. Митко беше от онези мъже, с които лесно се разбират — шумен, открит, винаги готов с шега. Беше автомонтьор, целият в татуировки, с гъста набола брада и ръце, които изглеждаха сякаш могат да счупят всичко. Елица се улови, че си представя тези ръце на кръста си, и горещина се плъзна надолу по гръбнака ѝ.

— Ели, имаме ли захар? — извика Живко, без да се обръща.

— В шкафа — отвърна тя, ставайки от дивана. Гласът ѝ прозвуча леко дрезгав и тя сама го усети. — Ще я взема.

Мина покрай двамата, усещайки как очите им се плъзгат по нея. Роклята беше къса и тя се наведе малко по-дълго от нужното пред шкафа, знаейки, че Митко гледа. Когато се обърна с пакета захар, погледът му беше впит в нея. Живко, очевидно, вече се беше върнал при лаптопа.

— Заповядай — каза Елица, подавайки захарта и задържайки ръката си секунда повече. Пръстите им се докоснаха и ток премина през тялото ѝ. Митко се ухили, погледът му беше открито нагъл.

— Благодаря, Ели. Днес направо гориш — промърмори той почти под нос. Живко сякаш не чу, но Елица поруменя. Знаеше, че това не е просто комплимент.

— Айде стига — отвърна тя с лека насмешка, макар вътре в нея да кипеше. Искаше да остане. Искаше да види докъде може да стигне това.

— Искаш ли да изпиеш една бира с нас? — предложи внезапно, изненадвайки дори себе си с дързостта си. Живко вдигна поглед, леко намръщен, но нищо не каза.

Усмивката на Митко се разшири.

— Защо не. Ако не преча.

— Не пречиш — измърмори Живко, макар в гласа му да имаше нещо странно. Елица познаваше този тон — появяваше се, когато подозираше нещо, но не искаше да го показва.

Седнаха в хола: Митко с кен бира в ръка, Елица до него, Живко срещу тях в креслото. Разговорът се плъзгаше по дреболии — жегата, колите, съседите — но Елица усещаше как въздухът между тримата става все по-нажежен. Митко седеше твърде близо, коляното му „случайно“ докосваше бедрото ѝ. Тя не се отдръпна. Живко ги гледаше и в очите му проблесна нещо ново — не само раздразнение, а странна смесица от любопитство и напрежение.

— Живко, имаш ли нещо против да потанцувам с жена ти? — каза изведнъж Митко, когато от колоните тръгна бавна песен. Елица замръзна, сърцето ѝ заби лудо. Това беше предизвикателство. Погледна към Живко, очаквайки да откаже, но за нейна изненада той само сви рамене.

— Танцувайте — каза той, а в гласа му имаше нещо, което Елица никога не беше чувала. Сякаш самият той искаше да види какво ще стане нататък.

Митко стана и ѝ подаде ръка. Елица се изправи, коленете ѝ трепереха. Започнаха да се движат бавно в ритъма на музиката, ръката му се отпусна на талията ѝ — малко по-ниско, отколкото трябваше. Тя усещаше топлината на тялото му, мириса на одеколона, смесен с нещо остро и мъжко. Живко гледаше, без да откъсва очи, и Елица внезапно осъзна: той не просто търпи. Харесва му.

— Красива си, Ели — прошепна Митко в ухото ѝ толкова тихо, че Живко да не чуе. — Отдавна искам да ти го кажа.

Тя не отговори, само се притисна по-близо. Тялото ѝ се движеше само, умът ѝ беше празен. Усети ръката му да се плъзга по-ниско към бедрото ѝ и не го спря. Живко още гледаше — погледът му беше по-тежък сега, почти гладен.

— Живко, добре ли си? — попита Митко, без да я пуска. — Имаш ли нещо против да опозная жена ти малко по-добре?

Елица замръзна, очаквайки съпругът ѝ да избухне. Но Живко само преглътна и каза тихо, но твърдо:

— Прави каквото искаш.

Това беше пречупването. Елица усети как всичко в нея се стяга от смесицата страх и възбуда. Погледна съпруга си, после Митко и разбра, че няма връщане назад. Митко не губи време — дръпна я към себе си и я целуна грубо, алчно, точно пред Живко. Елица отвърна, без да мисли — ръцете ѝ се увиха около врата му, тялото ѝ се притисна в неговото. Усети как членът му се втвърдява през дънките и това я разпали още повече.

— Ели, сигурна ли си? — попита Живко, но в гласа му нямаше протест. Само странна, почти болезнена молба.

— Да — издиша тя, без да прекъсва целувката. — Искам това.

Митко се отдръпна и погледна Живко с подигравателна усмивка.

— Е, Живко — ще гледаш ли как чукам жена ти?

Живко не отговори, само стисна юмруци. Но не стана. Не си тръгна. Остана там, където беше, и Елица разбра: той го иска не по-малко от нея.

Митко я бутна надолу на дивана. Елица падна по гръб, роклята ѝ се вдигна. Бикините ѝ вече бяха мокри и тя не се опита да го скрие. Митко ги дръпна с едно движение, оголвайки храстчето ѝ. Прокара пръсти по цепката ѝ и Елица простена открито. Живко гледаше — дишането му беше тежко, очите му блестяха.

— Каква сочна жена имаш — каза Митко, разкопчавайки дънките си. Членът му изскочи навън — голям, дебел, с подути вени. Елица инстинктивно облиза устни и Митко, забелязвайки, се ухили. — Искаш го, нали?

Тя кимна, неспособна да изрече и дума. Митко я придърпа по-близо и тя обви устни около него, засмука алчно. Правеше го бавно, наслаждавайки се, усещайки как я изпълва. Живко гледаше, ръката му се спусна към слабините, сякаш не можеше да се спре.

— Чукай я — каза внезапно Живко, гласът му трепереше. Елица замръзна, но Митко само се засмя.

— С удоволствие — отвърна той и я обърна по корем на дивана. Елица застана на четири крака, разтвори крака — мокра и готова. Митко влезе в нея с един рязък тласък и Елица извика от удоволствие. Той я чукаше силно и дълбоко, ръцете му стискаха хълбоците ѝ, докато тя стенеше без задръжки. Живко гледаше — лицето му беше смесица от болка и възбуда — и Елица осъзна, че това я възбужда още повече.

— Гледай как я чукам — изръмжа Митко, ускорявайки темпото. — Тя направо тече като кучка.

Оргазмът се надигна в Елица като вълна. Тя изкрещя, впила пръсти в дивана, докато Митко свърши и я напълни със спермата си. Издърпа се, дишайки тежко, а Елица се свлече на дивана, трепереща от оргазма. Семето се стичаше по бедрата ѝ и тя погледна Живко.

— Ела тук — каза тихо. Живко, сякаш в транс, се приближи. — Оближи ме.

Той се поколеба само за секунда, после падна на колене и притисна устни към цепката ѝ, облизвайки спермата на Митко от нея. Елица простена отново, тялото ѝ още се тресеше. Митко гледаше с ухилване, а Живко сякаш изгуби всякакъв контрол.

Когато свърши, настъпи тишина. Митко си тръгна, хвърляйки през рамо:

— Звънни ми, ако има нещо.

Елица и Живко останаха сами, гледайки се. Тя чакаше той да каже нещо, но той само я притегли в силна прегръдка, сякаш се страхуваше да не я загуби.

— Това беше… — започна той, после замълча.

— Невероятно? — попита Елица, гледайки го в очите.

— Да — издиша той. — Нереално.

Не знаеха какво ще следва, но и двамата усещаха, че животът им вече никога няма да бъде същият.